Това слово на Ваклуш Толев под формата на колоквиум в Пловдивския университет представлява жив духовен разговор, в който въпросите за вярата, страданието, кармата, историята и Христовото учение се разглеждат не като догми, а като път на вътрешно осъзнаване. В него се прави ясно разграничение между дуалистичните учения и християнската метафизика на единството, между религията като институция и духовността като отговорност.
Особено място заемат темите за страданието като мярка на развитието, за любовта, мъдростта и правдата като различни степени на духовно израстване, както и разбирането за Христос не само като историческа личност, а като космичен принцип и вътрешна реалност.
Словото не дава готови отговори, а отваря пространство за размисъл, узряване и личен път към одухотворяване.