Интуиция, Боговдъхновение, Богооткровение – това аз наричам йерархия на познанието в осъществяване на Божествения живот. Другото пътуване е пътуване на познание към себе си, на познание към човека. Затова имаме доктрината на очите, защото чрез тях възприемаме света; доктрината на сърцето, чрез което имаме своето усещане; и след това доктрината на Духа. Всяка сама за себе си е един достатъчно голям хоризонт, не само на познание, което ни доставя, но те са и един дълъг път на човешкото изграждане – от онзи първичен момент, когато е казано: „Адаме, где си?“, до този момент, когато Адам (в своята собствена вътрешна съзерцателност) започва да извървява пътя, който след това, като голготска святост и чрез Възкресението на Христос, даде познание за Живот.
Защото всеки от нас е работил с разумността си, работил е, както казах, с доктрината на окото, работил е с експеримента, тъй като те съпровождат това, което една официална психология, една официална логика ни дава – стъпалата на познанието. Тук искам да изградя йерархията на познанието вън от официалните дадени психология и логика.
…
Всеки знае, че окото ще трябва да види, да се направи възприятието; възприятието ще премине в понятие; понятието ще формулира мисълта и т.н. Усетът пък, който носим като вродена божественост, ни е бранил в онова, което наричаме теза на себесъхранението. Но това, което отличава човека, за да осъществи идеята за себесъхранението, е родената мисъл. Едно животно или растение има същия този усет (защото може да прати своята отрова една змия, а едно растение може да се защити с бодила си), но липсата на мобилност, на движение в растението не му дава възможност да прояви мисъл, която дори то още няма. Така че идеята за съхранението ни, която трябва мисълта да употреби, е също така в общия ни физически план на познание.
Така изначало човекът е увеличавал своята сензуалност, увеличавали са се органите му за познание на света, т.е. той е устроен да се себепознава. И оттук е надписът на Делфийския храм – Познай себе си и ще познаеш света и боговете. Следователно човекът е един подвижен храм на познанието.
…
Така постепенно влизаме в познание на иреалното, както обичат философията и психологията да се изразяват и много често това знание го считат дори и за доста обидно. Разбира се, науката постигна твърде много отлющвания (ако мога така да се изразя) на материалните обвивки върху духовността ни, за да стигне до прозрението, че няма материя, а има движение (един Айнщайн го демонстрира) и дори да ни каже, че всичко е Дух, а той се материализира и в неговата обратна пътека се дематериализира. И по този начин се търси сега от коя субстанциалност – духовна или полудуховна, битиейна или инобитиейна, идват Боговдъхновението и Богооткровението. А Интуицията си има своето поле и тяло, както казах.
Буквалният превод на интуиция (intuitio) от латински значи усет, но и предчувствие, защото усетът, инстинктивният усет, стои малко още в първичната ни биология, а тя като самосъхранение носи божествеността си, която ни пази – това, което наричаме инстинкт. Той е умножен в човешката логика и мисъл като усет. Но когато речем предчувствие, ние го качваме в друга категория на психознанията (предчувствие, pressentiment, както го казват французите). В същото време то е яснота, то е едно точно и правилно знание, знание истинско, получено без разумност и без експеримент, както го нарича Анри Бергсон – елан (elan), порив. Някъде се казва, че то е догадка. Тук вече ще преценим дали ъгъла на този, който разтълмява етимологията не е идеология, защото, когато се каже догадка, не значи още предчувствие. Това е едно снижаване. Догадката има въздуха на съмнението, докато предчувствието е чисто усещане и знайност. Догадката е непълно знание, а Интуицията е прозрение – прозрение и усет, който усет се носи от камъка до великото Божество!
…
Разбира се, рационалността е страшно необходима, за да се пробие път, за да се изгради дом, дом в природата. Всеки от нас има по един дом в природата. Това е неговата душевност, това са неговите мисли, това са неговите желания – онова стадо от ветрове, както съм ги нарекъл, които следват овчаря. Стадо от ветрове – нашите желания и мисли! Всичко това е нашият дом. И в него все пак има едно кандилце – кандилцето на Духа. Колкото повече то светлее, толкова повече в този дом ние привнасяме и слагаме своето. Щом от това кандило може да стане едно горящо слънце, тогава сме в Космичната цялост на рационална свобода. Защото трябва да се освободим от рационалност. Тя е много нужна, но трябва и да се освобождаваме, за да дадем духовност и тогава това, което наричаме усет, прозрение, никога не е равно на знание.
Из „Интуиция, боговдъхновение, богооткровение“, списание „Нур“, бр. 4/93
