От най-древно време се внушава страх като идеята за оцеляване. Страхът наистина създава борба за оцеляване, но той е най-недостойният път и средство за изграждане на човешкото достойнство. Идеята за оцеляването е не прозрение, а обстоятелствено хармонизиране. Тя стои в дъното на една „нравствена“ повеля, донесла толкова много низости в света: „Целта оправдава средствата!“ Това е пакостна доктрина, употребена виртуозно. (Макиавели я развива.) И църквата я прилага като програма – доктрина на цялата папска институция! Но не по-малко лицемерие в това отношение проявява и византийската. Така като биологична потреба и социална формация се създава един принцип, твърде безнравствен: на всяка цена да се оцелее! С какво – с величие и с достойнство или с унижение?
…
Проблемът е не оцеляването, а как се ходи път за съвършенство – ходи се с познание, че Моето бреме е леко! Христос не казва да се отървем от него…
…
Не трябва да се живее и в страха, че нямаш право да кажеш името на Бога. Защото как искате тогава това „дете“, чиито телеса са толкова крехки, да дойде в храма под Твоята десница корава и под Твоята ревност?! Да, като социална потреба Моисей употребява жестокост, и то приложна жестокост и йезуитщина (както сега я наричат), но след три хиляди и петстотин години да ставаш поклонник на Йехова… Трябва да намерим формулата, че унищожението на формата не е смърт, а е един освободителен процес. Тогава няма нужда от десница корава, защото няма да има кой да се подложи на депресията. Така човечеството ще се освободи от натрапчивата идея, че Бог е ревностен, че е отмъстителен (идея сложена и в християнството). Този страх няма нищо общо с пробудената отговорност на нашата душевност в идеята на целостта, има общо само с онзи външен и ревностен Йехова.
…
Всичко е у нас; Бог е у нас! Издигат се великолепни храмове, градят се олтари – но Божеството къде е?! А е сътворен един великолепен храм – храмът човек; издигнат е един величав олтар – олтарът на личността! Но къде е Божеството? И точно тук е върховенството на Иисус Христос – Той не позволява на нито една Своя клетка да вибрира в смут на страха, че е загубен Бога. Това е величие! Формулата на Разпятието е двубоят между Дух и Материя, но не го осъзнаха и направиха плачове за Разпнатия, без да съзрат, че Той извършва не само епохалното (епохалното е само земно), а осъществява Божествена взаимност. Освобождава предишни Свои братя по служение от това, което или не са знаели, или не е било потребно да кажат.
Разпятието и Възкресението са надмога над страха. Страхът е същност, защото той е работата на самия Дух в материята на оногова, който трябва да осъзнае Бог. А кой е този, който може да Го осъзнае? Единствено човекът! Ангелите ще пеят: свят, свят…, но човекът е, който може да осъзнае Бог, и Бог в човека брани Сина и Човечески, и Божий! Затова казвам – големи битки се водиха досега (това бяха големите учения), но битки за човека. С прозрението на интуицията и Учението на Мъдростта, със сложеното в действие трето око (за бъдещата задача – просветлението ни) човечеството влиза в едно ново познание с една нова отговорност – битката за Бога у нас, битката за свобода на Божеството. И тогава ще прозрем що за парадигма се съдържа в това, че човекът е един бог в развитие, че е бъдещ Бог и бъдеща Вселена…
…
Страхът е една формула за обезбожаване, но ние го третираме и като формула за обезчовечване. Защо? Защото сме му дали право на живот, защото не сме го разтълмили. Защото не правим като Пенелопа – да тъчем през деня, а през нощта да разнищваме, за да имаме устойчивостта, да имаме убедеността и да не заспим над това, на което сме се спрели. Тя трябва да бъде винаги будна, тази вечна Пенелопа у нас, нашата душа – вечно будна, защото чака своя избраник. Тъче и разтъкава, за да не бъде измамена. Това е липсата на страх. И Димчо Дебелянов написа: През деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша. Не само поетично образно дадено откровение – това е тайно знание! В стихотворението „Миг“ в екстазата си той ще изрече: Там нямаше нито време, нито пространство!
…
И така, страхът като първична форма обезбожава и обезчовечва. Ужасът е взел много жертви, погасил е много огньове и е затворил много очи. Защо? Защото не са искали да познаят потребата от окултно зрение. Когато сте слепи за света, вие сте виждащи за вътрешния живот. Затова преди десетки години съм писал:
Да бъдеш буден, когато измамен светът заспива;
Да бъдеш смел, когато овластен страхът тронува;
Да бъдеш силен, когато невежеството се надсмива;
И да простиш, когато враг на твоя бряг гостува.
